Продължение на разказа на Арсо Арсов «Бялата торбичка»
Продължение на разказа на Арсо Арсов «Бялата торбичка». «До сега този човек беше забравен от всички. Включително и от мен. Сякаш не съществуваше. Седеше самотен на последния ред. Слушаше, гледаше всичко, което другите правеха, но не участваше. Нито веднъж не дойде при мен да изкаже някакво недоволство, да предяви някакви изисквания, някакви претенции, да търси […]
Продължение на разказа на Арсо Арсов «Бялата торбичка»
Продължение на разказа на Арсо Арсов «Бялата торбичка».
«До сега този човек беше забравен от всички. Включително и от мен. Сякаш не съществуваше.
Седеше самотен на последния ред. Слушаше, гледаше всичко,
което другите правеха, но не участваше.
Нито веднъж не дойде при мен да изкаже някакво недоволство, да предяви някакви изисквания, някакви претенции, да търси някакво съдействие!… Но това, което изрече сега и бялата торбичка, която вече минаваше от ръце-в ръце, ни грабна, завладя и принуди обзелата ни долу тъга, да ни напусне.
Отначало плахо, но все по настойчиво хората започнаха да се питат, какво могат да направят, за да открият гроба на този герой? Докато автобусът ни качваше по пътя към Върха, около последния ред където седеше Василий се бяха насъбрали хора.
Питаха го знае ли в кой полк е служил техният Иван, имал ли е някакъв чин, или е бил обикновен редник, на кое място точно е убит, на коя дата. Поръката към този човек, която той бе поел да изпълни с бялата торбичка са бе превърнала в поръка към цялата група!… .
– Ще го намерим!… Ще го намерим!. Планината ще обърнем и ще го открием – долитаха от там възбудени мъжки гласове.
Автобусът ни остави в подножието на «Столетов» и започнахме да изкачваме хилядата стъпала към величавия паметник. Отдалеч по микрофоните чуваме как неповторимият Константин Кисимов рецитира ненадминатата ода на Иван Вазов.
Вече сме горе и…
„О, Шипка! Три деня как младите дружини прохода бранят“… – кънти и раздира простора гласът на артиста.
Неусетно спираме и се заслушваме. Въздействието е силно. Хората по-скоро усещат, отколкото да разбират думите за лютата битка, която се е водила тук.
„Няма веч оръжие!…Камъне и дърьве изчезнаха там. „Грабвайте телата!“ някой се изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска…И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели…“
Рециталът ни е обзел напълно. Вживели сме се в него… Като че и ние участваме в боя, за „заветния хълм“. А Василий е вперил поглед надолу към урвите, от където са идели турците. И може би се пита, дали там някъде е паднал и техният Иван?…
Разгледахме паметника и братските могили около него. Хората вече нямаха търпение – чакаха да се заемат с голямата задача. Жените ни дадоха запазените от букета цветя и останаха на върха. Към петнадесетина мъже, заслизахме надолу по урвата пред нас. Казаха, че там имало отделни гробове на руси и българи. Навлязохме сред тях. Опитваме се да разчетем разядените от времето надписи по каменните им кръстове и плочи.
Започнаха да се чуват обаждания:
«Тук намираме гроб, в който е погребан майор Батутин – провикват се едни – с 45 стрелци от 16-ти батальон на Четвърта пехотна бригада».
Други:
«Виждаме гроб на полковник Пестов и щапс-капитан Володкевич заедно с 62-ма нисши чина от Орловския полк. Следват съобщения за офицери и войници от Волинския, Житомирския, Подолския и други полкове.
С Василий четем надписа на гроба пред нас. Времето е погълнало първото има и чина на офицера. Останала е само фамилията – Потапов и 145 нисши чина от Брянския полк. И все по-ясно разбираме, че няма да намерим единичен гроб на редник, какъвто вероятно е бил и Иван. Отчаяни всички прииждат към нас, за да решим какво да предприемем. Василий държи в ръцете си бялата торбичка. Явно разбира, че едва ли ще може да изпълни поръката на хората от тяхното село. Гледаме го съчувствено и мълчим…
– Братци! – тихо заговаря той към нас. – Няма да намерим гроба на нашия Иван! Хиляди като него са паднали на този връх. Ето, в този пред нас лежат войни от Брянския полк.А Брянск не е далече от нашето село. Може би Иван също е служил в него. Нищо чудно и той да е сред тези 145, които са полегнали в него!…И дори да не е…, нали и те са руски хора… Земята, която нося в бялата торбичка, също е руска – от Матушка Русия…Тя е родна и за тях. Нека я положим тук, на този гроб!…
Обхождаме го бавно от двете му страни. Оставяме цветята пред зеленясалия каменен кръст. Някой изважда от джоба си приготвените му за из пътя малки домашни «булочки»… Друг разгъва вестник със сушена риба, вероятно уловена в тяхната река. Нямаме какво друго да положим на гроба…
Без да продума, Василий ми подава бутилка руска водка. Нямаше как, аз трябваше да започна тази необичайна, тази странна и тъжна мъжка панихида… Прекръстих се.
Забелязах, че и други ме последваха. Както съм виждал да правят, отлях от бутилката и описах кръст върху гроба… Развълнуван, можах само да кажа, нека Бог успокои душите на тези, които далеч от близки и Родина, са останали завинаги тук….
«Дай Бог, дай Бог!» – чух да повтарят около мен. Василий разпра бялата торбичка, прекръсти се и бавно започна да разпилява руската върху българската земя. И присвит над гроба, занарежда:
– Знай, братко Иван Матвеич!…В нашето село те помним. Още в онези години на голям камък предците ни са издълбали твоето име и къде, и защо си паднал… Поставили са го пред вашия дом. И до днес той стои там. Ето, след толкова години сега ти нося родна пръст от нашето, от твоето село, за да ти кажем, че никога няма да те забравим…Почивай в мир, скъпи наш Матвеич!…
Бутилката минава от човек на човек. Всеки отлива върху земята, отпива и казва «Бог да ги прости, Бог да ги прости!». Когато и последният произнесе «Нека духът им почива в мир и светлина», останахме в мълчание, склонили глава над гроба. Никой не се решаваше да тръгне пръв…
Бяхме непознати – те за мен и аз за тях. Хора различни.
Но сякаш тези, които бяха легнали в земята пред нас, ни свързаха, сближиха.
Както някога българи и руси с геройската си смърт са се прегърнали, побратимили и останали завинаги на този Свещен връх!…»
Ню Йорк, май 2017 год.