Сред съпътстващите фактори, довели до ескалацията на нагорнокарабахския конфликт, беше, на първо място, ситуацията, в която се оказа Русия.
В момента страната е обект на мощния натиск на т.нар. трансатлантическа коалиция, което — на свой ред — предопредели и по-големите възможности за маневриране на Запада по нагорнокарабахския проблем.
На второ място, следва да посоча нарастващите в геометрична прогресия амбиции на Турция, опитваща се да създаде нова ислямска империя, които се подкрепят и от нейния все още запазващ се алианс със САЩ (при това не само в рамките на НАТО).
На трето място е изключителната неефективност, демонстрирана от «Минската група» на ОССЕ (включваща САЩ, Франция и Русия), която от около трийсет години насам е ангажирана с процеса на разрешаване на нагорнокарабахския конфликт, без да може да се похвали с каквито и да било осезаеми успехи.
Едно е ясно — дойде време този конфликт най-сетне да бъде разрешен, като тази необходимост вече придобива характера на императив. Преди това обаче, на фона на повсеместните призиви към двете страни да прекратят военните действия и да седнат на масата за преговори, сраженията следва спешно да бъдат прекратени.
Всички досегашни опити за разрешаването му — «Мадридските принципи» (1) и тяхната обновена версия, «Цюрихските протоколи» и Казанската формула за разрешаване на нагорнокарабахския конфликт, представляваха по-скоро възможни пътища за излизане от кризата, отколкото активно осъществявани действия. Ето защо всички те си останаха само на хартия и не бяха приложени на практика, най-вече заради липсата на готовност на страните да приемат каквито и да било компромиси.
Позицията на външните играчи
Въпреки сериозните разногласия по цял ред проблеми, съществуващи между двама от ключовите играчи в този геополитически пъзел — Турция и САЩ, които демонстрират изключително активна позиция по отношение на разрешаването на конфликта, геостратегическото значение на Анкара никога не е било поставяно под каквото и да било съмнение от Вашингтон — Турция беше и си остава ключов партньор на американците в региона. Съвсем не е случайно, че още през 2011, в подготвения по нареждане на Конгреса доклад «Военното сътрудничество между Турция и САЩ: перспективи и предизвикателства» (2), се посочва, че «днес ролята на Анкара като американски съюзник се оказва дори по-важна, отколкото по време на студената война, предвид потенциалните интереси на САЩ в региона» .
Като цяло, отношението на Турция към НАТО също не търпи сериозни промени. По думите на турския президент Ердоган, в момента Анкара «не възнамерява да напуска Северноатлантическия алианс и няма намерение да се отказва нито от членството си в НАТО, нито от своите съюзници».
Между другото, този факт винаги би следвало да се отчита и от руската дипломация, когато и се налага да формулира политиката на Москва по кавказкото направление.
И двете държави — както Турция, така и САЩ, имат общи интереси в региона на Южен Кавказ, което им позволява да действат съвместно. Тази общност на интересите на двете страни касае съвместните проекти в целия Черноморски регион и предвижда укрепване на сътрудничеството в контекста на сигурността в Черно море, чието значение продължава непрекъснато да нараства. Това отчасти може да се обясни с факта, че след подписването на Конвенцията за правния статут на Каспийско море, достъпът на външните играчи до Каспийския регион на практика се оказа блокиран (поне за момента), което още повече повишава интереса на Анкара и Вашингтон към т.нар. Голям Черноморски регион.
Желание за изваждането на конфликта от мъртвата точка, в която се намираше доскоро, изпитваха и продължават да изпитват както двете противопоставящи се държави — Армения и Азербайджан, така и Турция заедно със САЩ,
които, поне според мен, ще действат съвместно в търсенето на механизми за по-бързото разрешаване на нагорнокарабахския проблем, представляващ най-голямото препятствие пред навлизането им в Кавказкото пространство, което също е техен общ интерес.
Според вашингтгонските стратези, решаването на този проблем е много по-важно за Азербайджан, отколкото за Армения. Това обяснява и промяната в политиката на Вашингтон по отношение на Ереван, в посока към убеждаването му да приеме определени отстъпки с цел разрешаването на конфликта. Тази американска политика разчиташе и на очерталия се завой на Армения към Запада след като премиер на страната стана Никол Пашинян.
Това означава, че американската политика по отношение на Армения ще се концентрира, на първо място, върху нормализацията на турско-арменските отношения и, на второ, върху отварянето на арменско-турската граница.
Просто защото, решаването на този проблем е от стратегическо значение за Вашингтон, особено в условията на не толкова отдалечената перспектива, свързана с по-нататъшното изостряне на американско-иранските отношения. Това също може да ускори процеса на урегулиране на конфликта, както и да способства за развитието на сътрудничеството не само между Баку и Ереван, но и с Анкара, което пък би довело до премахване на сухопътната блокада на Армения от страна на Турция и Азербайджан, наложена още по време на първия карабахски конфликт.
Нещо повече, през последните няколко години Вашингтон започна открито да демонстрира намерението си да се заеме с разрешаването на нагорнокарабахския конфликт самостоятелно, в контекста на реализацията на политиката си по южнокавказкото направление.
Първоначално това намери израз в твърдението на бившия американски посланик в Ереван Ричард Милс, че в момента «статуквото е неприемливо и не може да продължава вечно» и, че «всяко решение на карабахския конфликт ще изисква връщане на част от окупираните територии, макар че такива събития, като априлската война от 2016, правят това още по-трудно от гледна точка на арменската нация».
С това обаче нещата не приключиха. Редица резолюции, инициирани от 115-тия Конгрес на САЩ, като например Резолюция 573, призоваваща администрацията на Тръмп да работи за изграждането на по-справедливи и дългосрочни арменско-турски отношения, както и Резолюция 190 на сегашния 116-ти Конгрес, в която се изразява подкрепа за развитието на отношенията между САЩ и Република Арцах (както се нарича Нагорно-Карабахската република след референдума от 2017), потвърждават намерението на Вашингтон да промени ситуацията в зоната на конфликта, превръщайки се в негов основен модератор.
В тази връзка следва специално да отбележа основните пунктове на американската политика спрямо Армения, акцентите в които са поставени изключително грамотно. Те отчитат както необходимостта от «презареждане» на турско-арменските отношения, с което да бъде гарантиран достъпът на Ереван до останалия свят, така и създаване на отношения с Република Арцах, която може да се превърне в основния препъни камък в случай, че Армения реши да се обърне към Запада, отказвайки се от «евразийската си ориентация».
Тоест, подходът на САЩ към Армения може да претърпи сериозна трансформация в хода на обновяването на американската политика в Южен Кавказ. Подобно развитие впрочем, отговаря и на интересите на Турция, която, в качеството си на ключов играч в региона на Южен Кавказ, всячески би приветствала промяната на външнополитическия вектор на Ереван в западна посока, което дава основание да се твърди, че Анкара не само прокарва собствените си геополитически интереси в региона, но и действа там като проводник на американските интереси.
А това може да доведе до трансформация на цялата конфигурация в Южен Кавказ, което е недопустимо от гледна точка на съхраняването и прокарването на стратегическите интереси на Русия в този регион, имайки предвид факта, че Армения има голямо значение за Москва както за запазването на руските стратегически интереси в Кавказ, така и в контекста на «иранския проблем».
В момента Армения е единствения стратегически съюзник на Руската Федерация в Южен Кавказ, а гарантирането на сигурността е първостепенен проблем за нея.
Русия играе и ще продължи да играе важна роля в процеса на нагорнокарабахското урегулиране, затова следва да се отчитат нейните възможности да окаже решаващо влияние за разрешаването на този проблем, което — както изглежда — не се осъзнава в достатъчна степен не само в Баку и Ереван, но и на Запад.
Москва смята, че противопоставянето, което продължава вече около 30 години, може да бъде преодоляно само с политически средства. Това дава основание да смятаме, че не бива да се очаква «силова намеса» отвън, защото основната задача на Москва по този въпрос е запазването на макар и крехкия баланс между Ереван и Баку.
С други думи, подкрепяният от руснаците принцип за «замразяване» на конфликта, при положение, че нито Азербайджан, нито Армения, ангажирани в етнополитическото противопоставяне, не демонстрират склонност към компромиси и отстъпки, изглежда по-приемлив, отколкото стремежът за разрешаване на проточилия се конфликт, макар че, в крайна сметка, това засега не води до постигането на мир.
Възможното решение
В същото време обаче, в условията на сериозно изостряне на конфликта, изглежда че Москва, за която и двете противопоставящи се страни — както Армения, така и Азербайджан, имат огромно значение, може да стане инициатор на рестарта на обновената версия на «Мадридските принципи», като първа стъпка за разрешаване на конфликта.
Както е известно, и двете страни бяха склонни да преговорят в рамките на този документ, разглеждайки го като основа за постигане на мирно решение. В същото време обаче «Обновените Мадридски принципи» засягат изключително чувствителни за Армения въпроси и най-вече определянето на международно-правния статут на Нагорни Карабах.
Както е известно, Азербайджан последователно се придържа към позицията, че разрешаването на конфликта е възможно само ако бъде запазена териториалната му цялост, което предполага задължителното възстановяване на юрисдикцията над Нагорни Карабах. Именно това условие се оказа основното препятствие по пътя към разрешаването на конфликта. Друг важен въпрос за Армения е връщането на Ереван на седем района, прилежащи на Нагорни Карабах, които в момента се контролират от местните арменски сили.
Въпреки това, рестартът на проекта «Обновени Мадридски принципи» изисква този проблем да бъде разрешен максимално бързо, защото основното препятствие на практика е свързано с нежеланието на страните да правят отстъпки, докато при наличието на подобно желание винаги може да се намери и начин това да се случи.
Автор: Д-Р НАНА ГЕГЕЛАШВИЛИ*
Бележки:
1. https://www.aniarc.am/2016/04/11/madrid-principles-full-text/
2. https://fas.org/sgp/crs/mideast/R41761.pdf
* Ръководител на Центъра за регионална проблеми на Института за САЩ и Канада, експерт на RIAC