Ще успеят ли САЩ да създадат военен съюз срещу Китай?
Въпреки че срещата на върха на НАТО във Вилнюс (11-12 юли) може да не остане в историята като съдбоносно решение, тя може да бъде запомнена като крайъгълен камък в конфликта между Китай и Запада, особено по отношение на реториката. В заключителното си комюнике алиансът обвини КНР в „злонамерени хибридни атаки, кибероперации и разпространение на дезинформация“ […]
Ще успеят ли САЩ да създадат военен съюз срещу Китай?
Въпреки че срещата на върха на НАТО във Вилнюс (11-12 юли) може да не остане в историята като съдбоносно решение, тя може да бъде запомнена като крайъгълен камък в конфликта между Китай и Запада, особено по отношение на реториката. В заключителното си комюнике алиансът обвини КНР в „злонамерени хибридни атаки, кибероперации и разпространение на дезинформация“ и в отговор получи предупреждение да не накърнява „законните интереси на Китай“ и да не се придвижва „на изток към Тихия океан“.
Загрижеността на Китай е разбираема. На срещата във Вилнюс присъстваха лидерите на Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия — държавите от Тихоокеанския регион, което засили подозренията, че Вашингтон се готви да разшири НАТО или да създаде отделен антикитайски съюз. Такива опити американците наистина правиха още по времето на Студената война, но засега те не доведоха до осезаеми резултати.
SEATO, ANZUS, ANZUK, ASPAC, AUKUS, QUAD — това са международни организации в Тихия океан, създавани някога с участието на Великобритания или Съединените щати. Имената им са почти неизвестни на широката публика. Причината е проста: предназначени са да сдържат Китай, но не постигнаха значителен успех.
Идеята, че Китайската народна република трябва да бъде сдържана, датира от 50-те години на миналия век, когато след победата на комунистите в гражданската война Белият дом ги считаше за постоянни съюзници на СССР и свои противници.
Едновременно с НАТО (1949 г.) американците създадоха още два блока с подобни имена — CENTO (1955 г.) и SEATO (1954 г.). Очакваше се последният да държи под контрол комунистическата заплаха по бреговете на Източна Азия, тоест да се цели в КНР.
Организационната структура на SEATO, създадена по примера на НАТО, доста сериозно приличаше на прототипа си: включваше кабинета на генералния секретар, съвет на министрите и комитет на военните съветници. Имаше и разлика: за разлика от Северноатлантическия алианс, Източноазиатският обяви неутралните страни на Индокитай за своя зона на отговорност, макар не всички от тях да искаха защита. Под «чадъра» се оказа Виетнам, разделен на комунистическия север и капиталистическия юг.
Скоро стана ясно, че координацията в блока не работи. За разлика от Европа, където в НАТО почти нямаше разногласия, страните от тихоокеанския регион се скараха. Америка не намери общ език дори с азиатските колониални сили Франция и Великобритания, които също се присъединиха към SEATO, но имаха други интереси на Изток. В средата на 60-те години САЩ решиха да се намесят в гражданската война в Лаос, но не успяха да убедят британците и французите да ги последват. Блокът SEATO забуксува.
А по него дори удари гръм през 1964 г., когато Съединените щати изпратиха войски във Виетнам, но всъщност го направиха сами. SEATO предостави само външна подкрепа, позволявайки на американците да действат от свое име. Ако войната бе приключила в полза на Америка, това би било достатъчно.
Но САЩ загубиха, подкопавайки престижа на SEATO, а през 1975 г. първият източен алианс в историята, създаден под егидата на Запада, престана да съществува по искане на членовете си.
Англосаксонците се карат
През годините на войната във Виетнам се оказа, че САЩ получават повече помощ от много по-малкия тихоокеански съюз, наречен ANZUS, отколкото от SEATO. Създаден през 1951 г., той включваше, наред с американците, австралийци и новозеландци. Това беше споразумение за колективна отбрана: нападението срещу която и да е от трите страни беше призната за опасност за всички останали.
Англосаксонските страни се вкопчиха една в друга в джунглите на Индокитай и изтеглиха войските си почти едновременно през 1972-1973 г., а хуманитарният персонал — също заедно през 1975 г. Но през 80-те години те се скараха по въпроса за ядрените технологии.
През 1986 г. Нова Зеландия обяви водите си за свободни от ядрени оръжия, като не направи изключение за американските ядрени подводници. В Америка това се смяташе за нарушение на споразуменията и заплашваше да лиши упоритите от защита, но на фона на края на Студената война Нова Зеландия не се чувстваше в опасност. Страната прекрати членството си в ANZUS, свеждайки го до двустранно споразумение между Австралия и Съединените щати, поради което името на блока постепенно изчезна от международните новини.
Тихият океан посрещна ХХI век без военни блокове. Но ситуацията бързо започна да се променя — тъй като ръстът на китайската икономика (от шесто място през 2000 г. до второ през 2010 г.) започна да предизвиква ревност и подозрение в Съединените щати. През 2007 г. американците се обърнаха за подкрепа към Япония и Индия, историческите противници на Китай.
С тяхно участие и Австралия се формира Четиристранният диалог за сигурност (QUAD). Статутът на тази организация е далеч от военното споразумение. Въпреки това под нейна егида започнаха да се провеждат учения, чийто мащаб съответства само на противник с такъв размер като КНР.
През 2010-те години концентрацията на въоръжени сили в Тихия океан продължи. Австралия за първи път в историята си разположи американски бази на своя територия, а Нова Зеландия се върна към ANZUS 25 години по-късно. Сключено бе военно споразумение между японците и австралийците. А през 2016 г., след като спечели изборите в САЩ, Доналд Тръмп превърна натиска върху Китай в приоритет на своята политика. Оттогава заплахата от военна конфронтация в Тихия океан придоби реална форма.
Приключенията на азиатското НАТО
Търсейки начини да окажат натиск върху Китай, САЩ се опитаха да обединят основните страни от Далечния изток, но се сблъскаха с проблеми, известни още от времето на SEATO. Държавите от региона не бяха изчерпали потенциала на местния национализъм. Това означава, че враждебността, която изпитват един към друг, превъзхожда страха от Китай и натиска от Белия дом.
Американците изпитват особени трудности с Япония и Южна Корея, всяка от които поотделно действа като близък съюзник на САЩ. Но това приятелство е засенчено от мрачни спомени за колониалната окупация на Корейския полуостров от японците от 1910 до 1945 г. и взаимните териториални претенции. Създаването на алианс с участието на двете държави е трудно, въпреки че Вашингтон полага сериозни усилия да ги сближи.
2023 година се оказа продуктивна в това отношение. Президентът на Южна Корея Юн Сок Йол, избран с гласовете на крайната десница, постъпи в разрез с интересите на националистите, опрощавайки дълга на Япония: нейните компании вече не са задължени да компенсират трудовата мобилизация на корейците по време на Втората световна война. В отговор Токио се отказа от икономическите антикорейски санкции, наложени през 2019 г. Следователно съвместното присъствие на Юн Сок Йол и японския му колега Фумио Кишида във Вилнюс не е обикновено съвпадение.
Ще успеят ли да заявят за единна антикитайска позиция? Съмненията остават. Общественото мнение на двете страни, обусловено от десетилетията на взаимни претенции, се нуждае от смяна на поколенията, преди общото членство в потенциален азиатски НАТО наистина да стане реалност.
Да се съвмести несъвместимото
Не по-малко сложна е ситуацията и с останалите възможни участници в блока. Противно на позицията на Държавния департамент на САЩ, който представя Китай като регионален агресор, териториалните спорове са ежедневна практика в международните отношения в Източна Азия. Само в Южнокитайско море Бруней, Китай, Малайзия и Филипините претендират за водната зона на север от Калимантан, Китай, Малайзия, Филипините, Виетнам претендират за островите в морето, а Филипините и Индонезия претендират за крайбрежния регион Сабах, който принадлежи на Малайзия, но без Китай.
При липсата на способност за разрешаване на подобни спорове е невъзможно бързо да се формира регионален алианс като НАТО, а твърде дългото протакане не е в интерес на Съединените щати, тъй като ръстът на БВП на Китай продължава да изпреварва този на САЩ, което означава че Китай си запазва надеждата да стане първата икономика в света в бъдеще.
Времето не работи за Америка, както се вижда и в Южна Корея. Избирането на крайнодесния Юн Сон Йол през 2022 г. проправи пътя за разведряване с Япония, но неговият предшественик, левият либерал Мун Чже Ин, който, напротив, поиска компенсация от Токио, не е изтрит от паметта. Нови избори могат да донесат реванш на левицата, особено след като решението на Юн да отстъпи пред японците беше осъдено от 60% от неговите сънародници, според социологическите проучвания, а смяната на десни и леви на власт е обичайно явление в Сеул.
Като се има предвид мозайката от противоречия в Азия, Съединените щати от десетилетия отдаваха предпочитание на двустранните споразумения със страните от региона, но подобни мерки очевидно не биха били достатъчни за сдържането на Китай.
Сенаторът от Небраска Бен Сас заяви това през 2022 г.:
„Нека създадем НАТО в Тихия океан. Имаме нужда от съюзници, за да поведем настъпление срещу Китайската комунистическа партия, а съюзниците се нуждаят от нас, американското лидерство».
Администрацията на Байдън тласка международните отношения в тази посока, но все още е далеч от постигането на сериозен напредък.
Игорь Гашков, ТАСС
ПП
Присъедини се към нашия Телеграм-канал!
https://t.me/NewsFrontBulgaria/3