Основните тези на Фланаган и Чиндеа са следните. На първо място, след присъединяването на Крим, Русия е започнала да увеличава възомжностите на своя Черноморски флот, както и да укрепва отбраната на полуострова и на целия Южен военен окръг. Това пък и е позволило да укрепи инструментариума си за «злонамерено въздействие» върху ситуацията в съседното Средиземно море, както и в Близкия Изток.
На второ място, се акцентира върху факта, че между членовете на НАТО от Черноморския регион липсва съгласие относно формулирането на обща антируска позиция. Румъния например се оказва по-заинтересована от обединяването с (т.е. поглъщането на) Молдова и ситуацията в населената с етнически ръмънци Буковина, която е част от Украйна. България пък, съвсем разбираемо, се тревожи най-вече от случващото се в Турция, която периодично се конфронтира със САЩ и демонстративно пренебрегва ангажиментите си като член на НАТО, а също от нарастващия брой мигранти от Сирия и усилващата се ислямистка зцаплаха. В тази връзка в доклада се напомня, че София неколкократно е отхвърляла предложението на Букурещ за разширяване на военното присъствие на алианса в Черноморския регион.
На трето място, се акцентира върху специфичната ситуация в Турция, която разполага с втората най-силна армия в НАТО след тази на САЩ. Отношенията между Анкара и Вашингтон са крайно нестабилни — така само в рамките на няколко седмици, Тръмп първо заплаши да унищожи турската икономика, а след това прие президента Ердоган, обяви го за свой приятел и дори блокира приемането на резолюцията за арменския геноцид в Конгреса. Показателно е също, че самата Турция е заинтересована от запазването на военното статукво в региона, което, само по себе си, говори много.
На четвърто място, авторите констатират липсата на единомислие не само в Югоизточна, но и в Западна Европа. Така, водещите европейски държави — Германия, Франция и Великобритания, се безпокоят повече от т.нар. Брекзит, миграционните проблеми и кризата в Близкия Изток, отколкото от случващото се в Черно море. Впрочем, те дори не смятат региона за част от Европа, а по-скоро за «съседен регион».
На пето място, се акцентира върху бързо ерозиращото доверие към САЩ, които вече не се възприемат като «безусловен и автоматичен» гарант за сигурността на континента.
На шесто място пък се посочва, че държавите от Черноморския регион разполагат предимно с остаряла военна техника, наследена от съветската епоха, която не отговаря на стандартите на НАТО.
Механизмите за борба със «злонамереното руско влияние»
Според доклада на RAND, сред механизмите за борба със «злонамереното влияние» на Москва в региона е укрепването на отбранителната способност на Украйна и Грузия, макар да е ясно, че в случай на евентулен военен конфликт между НАТО и Русия, именно те ще пострадат най-много. Що се отнася до Румъния и България — за тях се предлага да бъдат укрепени системите им за противовъздушна отбрана, както и бреговата отбрана с цел да могат да дадат по-ефективен отпор на руския Черноморски флот. Въпросът, който си задават редица — както западни, така и руски — експерти обаче е, дали тези мерки действително биха били достатъчни за сдържането на Русия в случай на реален военен сблъсък? При това, отговорът на повечето от тях е отрицателен. Просто защото, дори НАТО да съумее да формира собствена военноморска групировка в Черно море, тя ще бъде уязвима за руските брегови ракетни комплекси «Бал» и «Бастион», както и за самоходните артилерийски установки «Берег». А да не забравяме, че руснаците са в състояние много бързо да формират значителна групировка на своите Военно-космически сили (още повече, че основата за това вече е налице), която да си взаимодейства ефективно с руския Черноморски флот.
Както вече споменах, авторите на доклада твърдят, че Русия ясно и последователно отстоява интересите си в Черноморския регион, докато опонентите и се сблъскват със сериозни проблеми в това отношение, както и, че липсата на взаимно разбирателство между регионалните съюзници на САЩ пречи за формулирането на ефективна стратегия за противодействие на «нарастващото руско влияние» там. Очевидно е, че като основен «виновник» за това се смята Анкара, която сериозно затопли отношенията си с Русия след неуспешния опит за преврат през лятото на 2016 и то именно за сметка на тези със САЩ/НАТО.
На целия този фон, основната препоръка в доклада на RAND е да се положат максимални усилия за възстановяване и укрепване на единството между САЩ и регионалните им съюзници, включително по линия на американската подкрепа за плановете за развитие на икономиките на черноморските държави, съвместните инвестиции в реализацията на ключови инфраструктурни проекти на тяхна територия, увеличаване на броя и мащабите на военните учения на НАТО в Черноморския регион, както и оказване на помощ на Украйна и Грузия за укрепване на въоръжените им сили. Тоест, на пръв поглед не се препоръчва нищо принципно ново, в сравнение с това, което вече се предприема от Вашингтон и Брюксел.
Новите моменти
На практика обаче, нещата не стоят точно така. Фланаган и Чиндеа предлагат разполагането на системи за противовъздушна и брегова отбрана на територията на Румъния и България, с цел да се компенсира «тоталното руско военно превъзходство» в черноморската зона. С други думи, в двете страни следва да се направи това, което руснаците вече са направили в Калининградска област и Крим, т.е. да бъдат създадени т.нар. зони anti-access/area-denial (А2/AD), т.е. зони, в които възможността за действия на въоръжените сили на противника е изключително ограничена и където той рискува да понесе неприемливо големи загуби. Тук е мястото да припомня, че в договорената по време на провелата се в края на ноември 2019 във Вашингтон среща между премиера Борисов и американския президент Тръмп «Рамка за стратегическото партньорство между двете страни» се казва следното: «Наблюдавайки със загриженост положението със сигурността в Черно море, САЩ приветстват предложението на България за създаване на военноморски координационен център във Варна в подкрепа на инициативата на НАТО за адаптирано предно присъствие».
Тоест, поне засега не става дума за създаване на A2/AD зона на наша територия, няма съмнение обаче, че натискът на САЩ/НАТО в тази посока ще продължи.
В тази връзка обаче, възниква следният проблем. Руските зенитно-ракетни и брегови ракетни комплекси значително превъзхождат по своите технически характеристики западните си аналози. Освен това, групировките, базирани в руските зони А2/AD, разполагат с оперативно-тактически ракетни комплекси «Искандер-М», които са без аналог и в чиито обхват попадат териториите на Румъния и България.
На практика, това означава, че формираните в двете страни зони А2/AD няма да са в състояние ефективно да блокират действията на руския Черноморски флот. В случай на хипотетичен конфликт, намиращите се в Крим ракети «Искандер» ще бъдат защитени от разположената на полуострова мултикомпонентна ешалонирана система за противовъздушна отбрана на руснаците, която много трудно може да бъде преодоляна. По руски данни, само разположените в Крим четири дивизиона зенитно-ракетни комплекси С-400, могат да изстрелят залпово над 150 управляеми ракети. При това зоната на поразяване на всяка от тези ракети е с радиус от 250 км и височина 27 км.
В същото време, НАТО, поне засега, не е в състояние да изгради също толкова мощен «чадър» над Румъния и България. Което пък означава, че изстреляните от Крим ракети «Искандер» безпроблемно ще унищожат разположените в двете страни зенитно-ракетни и брегови ракетни комплекси, летищата, щабовете, командните пунктове и базите за снабдяване на пакта. А предвид факта, че разположените в Крим руски брегови ракетни комплекси покриват цялата акватория на Черно море, чак до турското крайбрежие, идеята за «силово сдържане» на Русия в региона окончателно «увисва във въздуха». Освен това, да не забравяме, че руснаците разполагат и със стратегически ядрени сили. Впрочем, експертите от RAND също са наясно с това и неслучайно признават в доклада си, че не съществува чисто военно решение на проблема за сдържането на Руската Федерация в зоната на Черно море. Което пък поражда закономерния, въпрос, защо тогава предлагат подобни мерки?
Регионалното командване за специални операции в Западните Балкани
Междувременно, в края на октомври 2019, в щаба на НАТО в Брюксел военните министри на Унгария, Хърватска, Словакия и Словения подписаха с пакта меморандум за разбирателство относно създаването на Регионално командване на силите за специални операции (Regional Special Operations Component Command — R-SOCC). Основното направление на активността на R-SOCC е западната част на Балканския полуостров.
В НАТО разчитат, че към новото регионална командване ще се присъедини и Австрия, а в перспектива и балканските държави, които засега не са членове на алианса, като Босна и Херцеговина например. R-SOCC ще позволи на НАТО да задържи в орбитата си тези страни, както и традиционно неутралната Австрия. Официално прокламираната цел на новото командване е да се реагира оперативно на съществуващите рискове от тероризъм и изостряне на военно-политическата ситуация на Балканите. Както признава унгарският министър на отбраната Тибор Бенкьо обаче, в бъдеще в него могат да бъдат инкорпорирани и държави, които не влизат в НАТО, което ще има много сериозни политически последици.
Както е известно, след скорошното присъединяване на Черна гора към НАТО и предстоящото на Северна Македония, извън пакта остават (ако изключим Косово) Сърбия и Босна и Херцеговина, чието влизане в НАТО се блокира от босненските сърби. Тоест, ако на базата на R-SOCC възникне някаква нова военно-политическа структура, ориентирана към Западните Балкани, не може да се изключва, че освен Австрия, тя ще се опита да привлече и Босна и Херцеговина и дори Сърбия. Като очевидно ще се разчита, че отношението на Белград към нея ще бъде по-положително, отколкото към членството в НАТО. В тази връзка ще припомня, че според сръбския министър на отбраната Александър Вулин, Белград не възнамерява да се присъединява към Северноатлантическия алианс, тъй като това би лишило страната от възможността да взема самостоятелни решения. Освен това, той посочва, че сърбите не са забравили бомбардировките на НАТО срещу остатъчна Югославия през 1999 и не биха искали да действат по същия начин, против която и да било друга държава, ако станат член на пакта.
За стратезите на САЩ и НАТО проблемът е, че докато Сърбия остава извън НАТО тя ще представлява своеобразна «врата» за руското проникване на Балканите, при положение, че целта на Вашингтон е именно пълното изтласкване на Русия от региона. Впрочем, Западът винаги е бил силно заинтересован от случващото се на Балканския полуостров, като този интерес датира векове, преди появата на НАТО. А сред основните причини за него е именно руското политическо влияние в региона, което се запазва и днес в редица балкански държави и най-вече в Сърбия и т.нар. Република Сръбска в Босна и Херцеговина. В тази връзка, създаването на R-SOCC решава едновременно няколко проблема. На първо място, нараства привлекателността на НАТО за малките държави от Централна и Югоизточна Европа. Австрия и Сърбия например, ще могат да участват във военните програми на новото регионално командване и без да са членове на пакта, но самият факт на участието им ще означава, че вече са част от зоната на военно-политическо влияние на САЩ и НАТО.
На второ място, ще бъде укрепен югоизточният фланг на пакта, чието значение нарасна значително след кризата в Украйна и присъединяването на Крим към Русия. Ръководството на НАТО е силно заинтересовано от това, което обяснява и стремежа му да формира нови военни структури, интегриращи страните от региона и усилващи техните въоръжени сили чрез постоянното взаимодействие, съвместните учения, общото командване и т.н.
На трето място, участващите в R-SOCC Унгария, Хърватска, Словакия и Словения получават специален статут в рамките на НАТО, превръщайки се в своеобразен «алианс вътре в алианса». На практика, те ще започнат да играят ролята на «двигател» за разширяването на пакта на Балканите, като паралелно с това ще получат и известна самостоятелност при избора и привличането на нови съюзници.
На четвърто място, формирането на новото командване ще повиши гъвкавостта на НАТО, което е много важно на фона на вътрушните му противоречия. Прекалено «тежката» и бюрократична структура на Северноатлантическия алианс, в който днес членуват 29 държави, очевидно се нуждае от известна децентрализация и преразпределяне на функциите, което вероятно е било и причината ръководството на НАТО да инициира създаването на регионално командване, опериращо в Западнате Балкани.
Впрочем, не бива да се изключва и, че R-SOCC е просто своеобразен тест. Ако той се окаже успешен, подобна структура може да бъде създадена и в зоната на Балтийско море, с участието на Полша и постсъветските републики Естония, Латвия и Литва. Както е известно, последните и в момента се ползват с определени привилегии в рамките на НАТО, което е свързано със създаването на центъра за киберсигурност на алианса, както и с тяхното географско положение, т.е. с факта, че граничат с Русия.
От друга страна, предвид позицията на Германия, Франция и някои други европейски държави относно изграждането на европейска отбранителна система, създаването на съвместно командване в Западните Балкани би могло да се разглежда и като първа стъпка към формирането на подобна европейска система за отбрана, без участието на САЩ. Още повече, че и Унгария, и Словакия следват сравнително самостоятелна външна политика в рамките на ЕС и далеч не са толкова антируски настроени, като Полша и балтийските постсъветски републики например.
Никола Стефанов